И тъй, преместването вече е окончателно и безвъзвратно. След необходимите първоначални пипвания, блогчето ми вече е удобно настанено на собственото си място :

sylfie.net/blog

Оттук нататък следва мнооого много работа откъм доусъвършенстване, да не говорим, че тепърва ще се уча как да постигам дзен простота и елегантност на собствения ми сайт. Какво пък, приключение точно по вкуса ми. Поне принудителната суша откъм постове приключи  :))

See ya there!

Yepeeee! Имам си вече  и домейн и хостинг и всичко! Съвсем скоро ще мога да си преместя блогчето и да продължа с приключенстването!

Днес явно ще е ден да приемам добрите страни на нещата, които не харесвам. Не харесвам Фейсбук. Май е така с всички места, където очевидните ползи/удоволствие от употребата се губят в очевидните вреди, както и където личният ти контрол върху събитията е сведен горе-долу до нула.

Оценявам обаче възможностите, които Фейсбук дава откъм поддържане на връзка с различни хора (приятели). След като най-ненадейно се намерих отново със стар приятел от Франция, с когото изгубихме връзка преди 4-5 години – или по-точно, след като той е изнамерил акаунта ми във Фейсбук – макар и празен и непипнат през двете години, откак го регистрирах и установих, че няма да е нещо, което ще ползвам. Oh, happy day! Не мога да спра да се усмихвам, и ще преглътна неприязънта си. Само заради великолепния подарък, който ми направи. Да видим сега какво ще излезе от тази връзка с ФБ.

Уау. Ходих на фитнес. Два пъти вече. Дърпах се толкова години, но предвид какви са ми шансовете да мога успешно да тръгна пак на кендо, както и какви въобще спортове могат да се тренират сутрин в 7, това май беше единствената възможност. Не е толкова зле де, малко е скучно и продължава да ми се струва глупаво да се местиш от уред на уред, за да работиш върху различни мускулни групи, но поне усещам прилив на енергия и се чувствам освежена след тренировка. За това как тренира дух – ми не тренира. Бичиш 40 минути и никакво интелектуално усилие. Бягането по плажа дори е по-добро от това. Така че вече е напълно доказано, че фитнесът не е за мен и няма да се харесаме, но ще се понасяме едни други, докато дойдат по-добри времена, и ще мога да тренирам пак кендо..

Хмм, не ми се случва често така лошо да ме закопаят по време на регистрация – съобщение за грешка, което казва точно нищо, след като уж ми потвърдиха паролата на първа стъпка, и съобщение-потвърждение за успешна регистрация, в което ми казват ‘добре дошла’ без да ме пускат вътре… Разбира се, и двете заедно в един прозорец за съобщения, иначе няма да е интересно.

Много обичам игри на думи, но това тук прилича повече на липса на елементарни познания по английски, отколкото на умело жонглиране със значенията…

Колкото повече опит добивам като ръководител на отдел, толкова по-ясно ми става, колко е важна културата на една фирма. Тук визирам не само неписания кодекс на поведение на служителите от различните нива в йерархията и ценностите, които се очаква да се поддържат, но и за отношението на мениджмънта (висшия) към служителите. Напоследък много се говори за това, че служителите са най-ценният актив на една фирма. Колко често обаче можем с ръка на сърцето да кажем, че се държим спрямо тях точно по този начин? Можем ли да си позволим да се държим все едно не ни пука и да допускаме очевидни разминавания между декларирано и реално отношение?

В маркетинга съществува понятието ‘марки на любовта’.  Марки, към които потребителите изпитват  вярност, страст и любов; които защитават самоотвержено и изтъкват предимствата им и удоволствието, което поражда ползването на стоките/услугите им. Същото трябва да се прилага в отношенията фирма-служител, и фирмите трябва да работят за това, да бъдат ‘марки на любовта’ за своите служители – настоящи или бъдещи. Фирмите трябва да създават и отглеждат отношение, което да кара служителите да се ентусиазират, да чувстват целите на фирмата лично свои, да се усещат свободни да споделят идеи за развитието ù, да се обединяват при евентуални неуспехи – въобще, да идват с удоволствие на работа, да я препоръчват като място за работа, да я защитават.

За целта не е достатъчно работодателят да дава прилична заплата или да обзаведе офиса приятно, нито дори да осигури допълнителни придобивки – това е само предпоставка. Много по-важно е да осигури ведра атмосфера, достъпност, подкрепа, разбиране, както и да помага на служителите да се развиват – не задължително (само) в йерархията.
 
Не съм убедена, че има фирми в България, които да правят това. Надявам се обаче, че има такива, които са тръгнали по този път, като най-малкото насърчават мениджърите си (да се учат) да постъпват така.

Днес любимият ме изненада приятно, като заяви, че иска да ме заведе тук:

Това е комплекс ‘Езерото’ близо до Костенец. Мястото изглежда приказно и искам още този уикенд да избягаме там. Мъничък проблем: мястото като че ли е предвидено да се достига само с кола. Засега не откривам никакво инфо в нета за някакви видове обществен транспорт, може би ще трябва да се пътува с такси от Костенец, но ще си струва. Във всеки случай това е един от редките моменти, в които ми се приисква да имам книжка, за да мога просто да взема кола и да стигна, където си искам, без да завися от нищо. Обсъждах с приятели точно този аспект на пътешестването: за да има смисъл да имам книжка, трябва да мога да карам добре, сиреч, да карам редовно. Не ми допада идеята да допринасям за световното замърсяване, изчерпването на земните ресурси и безумните задръствания в София заради едното каране. Още по-малко пък ми допада идеята да пръскам пари за нещо дето няма да го ползвам. От друга страна, хората ми казват, че ако ще карам пое два пъти месечно, по-добре да си купя кола. Звучи ми странно, но пък никога не съм се сблъсквала с проблема поддръжка на кола, така че няма как да знам дали е правдоподобно. Съществува и друга гледна точка: ужасът, който ми вдъхват шофьорите в София. Не мога да си се представя сред тая джунгла.

Въобще, дилемата е голяма. Ще си остане на заден план все пак. Утре ще звънна на милите хора от хотела да ги питам как можем да се доберем до тях. Предвкусвам разкошен уикенд.

Тъкмо това ми трябваше, за да ме върне към блаженството. Най-невероятната комбинация от въображение, каквато само малките деца я пазят: 1000 страници пълна наслада, въплътена в две думи: Рей Бредбъри. Някоя добра душа е решила да ни припомни усещането за Бредбъри и издава една от най-големите компилации, покорно благодаря! Жалко, че не всичко е с оригиналния си превод, езикът на Бредбъри е уникален, и старите преводи го улавят наистина съвършено. Въпреки това изкарах най-върховната събота напоследък. Няма да изброявам произведенията му и да се опитвам да ги дисецирам, за да се покажа умна. Рей Бредбъри се усеща, а и той най-хубаво си казва:

„Точно такъв живот живях. Пиян, и в разпореждане на колело, както бяха записали в един ирландски полицейски доклад. Пиян от живот, без да знаеш какво те очаква. Но въпреки това си тръгнал, още преди зазоряване. А самото пътуване? Абсолютно равни дози ужас и весело ликуване.

Когато са на четиринайсет и петнайсет години, много хора се лишават от любовта си, захвърлят един по един древните си интуитивни вкусове, и когато станат възрастни, у тях няма и следа от веселбата, жара, увлечението, живеца. Други са ги критикували, а после те самите са започнали да се критикуват и да се чувстват неудобно. Когато циркът пристигне в пет сутринта в студеното и тъмно лятно утро и се чуят звънците му, те не скачат от леглата си и не тичат навън, а просто се обръщат в съня си. И животът отминава.
Аз обаче скачах и тичах. Научих, че съм прав и че всички останали грешат, когато бях на девет. [...] Оттогава не обръщах внимание на онези, които критикуваха интереса ми към космическите пътешествия, панаирите и горилите. Случи ли се подобно нещо, взимам си динозавъра и напускам стаята.

Мълнията прескочи в мен. А господин Електрико изкрещя: „Живей вечно!“

Така че – вземете си кана с лимонада, излезте на верандата в топлия притихнал следобед, и посетете света на Рей. Ще ви върне обратно към самите вас и ще ви припомни как да чувствате света с клетките си.

———-
* Рей Бредбъри, 100 разказа, издава се от ‘Бард’.

Лято е. Едно от най-заетите ми лета, почти не остана време да се мотая лежерно и да следвам прищевките си. Затова ми се прииска да се оправдая пред себе си и да си отбележа на какви неща се насладих.

Вадих мед. Предишните две години не бяха добри в това отношение. Или много дъжд, или много вятър – все причини пчелите да не успеят да съберат достатъчно за себе си, камо ли да остане за нас. Бях забравила как се режат питите, но се оказа, че е като карането на колело. В началото се чувстваш малко некомфортно, но после клетъчната памет се включва и ръката започва да се движи с точните премерени движения. Обичам да слушам и как медът потича от питите. Когато е добър, звукът е като пролетен дъжд. Цялата къща се изпълва с невероятен аромат.. Дано да успея да участвам в поне още едно вадене…

Напълно и завинаги си паднах по манга, аниме и дори по игрални филми. ОК, ясно че за човек заинтригуван от Япония това е някак логично, но досега интересът ми беше по-скоро умерен, доколкото не отричам интересни неща заради произхода им (нали знаете, ‘Американските филми са супер глупави’, ‘Руските са все военни’ и от тоя порядък прозрения на средностатистическия народ). Сега обаче преравям нета за източници на манга, аниме и игрални филми, и наваксвам с всичко, което съм изпуснала до този момент – тъкмо и за да се уверя, че има и слаби неща както навсякъде.

Покрай факта, че гледам доста неща на японски, установявам, че теорията от ‘Тринайстия Войн’ е изпълнима: да научаваш чужд език само със слушане. Там главният герой научи езика на варварите само със слушане – има логика, тъй като се прихващат речевите модели. Ако слушаш достатъчно дълго, те започват да се разкриват. Все пак, наличието на нещо като Розетски камък определено помага – в случая английските субтитри. Забавно е обаче да прихващам речевите модели и да разпознавам в различните филми повтараяемите фрази, не съм го правила отдавна.

Почнах и да посвирвам малко на китарата пак, да си припомня какво е усещането за правилния натиск, съпротивлението на струните.. Остана ми само да довърша онлайн курса за бази данни, и ще счета лятото за успешно откъм лични начинания. Дотогава ще се мъча да разбера счетоводството, както и, за какъв дявол му се напъвам толкова..

Напоследък всички ме съветват да си трая. Да стоя кротко, да си мълча, да не се ядосвам, да не си чупя главата в стената. Защото нямало смисъл. Да политиканствам, и да подозирам всекиго в лош заговор. Да правя компромиси със себе си, и с това, което смятам за справедливо, защото така се постигали резултати. Добре де, голяма работа, че не са точно оптималните и че май всъщност не са това, към което се стремихме. Нямало смисъл да участваш в битки, за които знаеш предварително, че ще загубиш. Които дори нямало смисъл да са твои битки, защото ти лично нямаш нищо общо. Сигурно е хубаво така. Да не се тормозиш от несправедливости, да не се опитваш да променяш статуквото, да минаваш през живота тихо и незабелязано. Опитвала съм се да бъда такава, няма какво да си кривя душата. Винаги съм се проваляла. Какво от това, че не мога сама да разруша стените? Какво от това, че синините и цицините болят? Поне няма да съжалявам и да се питам, какво ли би било ако се бях опитала. Повече ще боли да знам, че съм оставила на безразличието да ме погълне. И без това има толкова много неща, които искам да направя, а не остава време. И толкова ужасно е, че наоколо няма нито един човек, който да приеме, че това съм аз, и че ще продължа по донкихотовски да боря с мелниците. И просто да е наоколо, за да слага лед на синините, без да осъжда или да назидава, и повтаря ‘Аз нали те предупреждавах’. До вчера. Когато един важен човек ми каза колко удивително е било за него да наблюдава как понасям ударите, причинени от факта, че правя нещата така, както смятам, че е редно. Невероятно е колко много сила дава подобно нещо. O, well, ще продължа да поливам оптимизма си. Знам, че някой ден ще пробия стената и ще постигна невъзможното.

Нямаше ме много време. Тоя блог заплаши да се превърне в започнато и недовършено начинание. Оказа се, че въобще не е толкова лесно да докладваш публично всякакви твои мисли и преживелици. Едно поради липсата на време, второ – поради естествената свенливост, която не позволява да споделиш наистина важните неща от живота ти с кого да е. Всичко останало пък е просто бръщолевене, което изглежда супер лесно по чуждите блогове, ама всъщност никак не е.

Ей ме на обаче – приключих със сесията, макар и неясно още колко успешно, приключих вътрешно с разни служебни терзания. Изведнъж усетих цялата сила на лятото – нещо, което традиционно ми се случва още по средата на май. Метнах се на автобуса и отидох да се прочистя при моето море. В резултат имам приказна баня с дъъъ-лго излежаване във водата, която миришеше на диня – възможно най-добрият аромат за морето. Лежиш си във водата, и единственото, което чуваш, е биенето на сърцето ти, а единственото, което усещаш, е топлината на слънцето по лицето ти и мекотата на водата. Готова съм за отпуска.

Дребна Красивост #5: Залезът, гледан от терасата вкъщи.

И докато съм на тема Дзен: клетва-обещание, дадено отдавна и което си припомням сега, за да остана цяла:

„Нека съзнанието ми се скита

гладно и безстрашно

жадно и гъвкаво

и дора да е неделя,

нека да греша,

защото, когато е прав,

човек вече не е млад…“