Днес сме в Синтра и в парковете около градчето. Оказва се, че сме попаднали на едно от най-красивите места в Португалия, с много исторически забележителности и с национални паркове. Ако има нещо, което обичам почти колкото обичам морето, то това са старите замъци насред пущинак, сред избуяла растителност. Обожавам да се катеря по стените и кулите, да усещам духа им.
Разходих се по улиците на Синтра бавно, изядох първия си за годината сладолед, поразсъждавах дали да си купя керамична кутийка за бижута от малкото сувенирно магазинче, насладих се на свежия въздух, на разточителната зеленина, на криволичещите улички. Олющена фасада, а точно до нея – приказно красиво балконче, от което с най-голямо удоволсвие бих чакала принца с белия кон. Или – още по-добре, някой драконов ездач.
Никак не обичам гълъби, но ми хареса как точно по гълъбски си намират всички видове дупки, в които да се сврат и оттам да досаждат на хората. В случая – дупките в стената на моста - като погледнеш надолу, изведнъж виждаш десетки човки, виещи се шии и лъскави червени очи, които се взират в теб и сякаш ти казват – хайде де, какво гледаш, пусни някоя трошичка хляб.
Синтра е градът на ‘тайните градини’. Както си вървиш по криволичещите улички и изведнъж – високи каменни огради и метални порти, заключени. А зад портите? Градини. Диви. Неподдържани. Непосещавани. С най-красивите диви кали, които можете да си представите. И не, не са просто задните дворове на съседните къщи, проверих. Най-официално единственият достъп до тях си бяха заключените метални врати и поне на пръв поглед бяха напълно изоставени.
Изглежда е неизбежно обаче, тъй като около Синтра се намира великолепен национален парк, а и самото градче тъне в зеленина. Човешката ръка се е намесвала само колкото да поразчисти, и така да позволи на дивотата да изпъкне още по-силно и да покори сърцата завинаги. Така не става тъжно заради беседката в ‘тайната градина’, където никой не сяда. Не става тъжно заради мухлясалата стена в тясната задна уличка на гърба на княжеската резиденция, нито за крехката красота на калите, тъй недостъпни зад каменната стена. Защото не виждаш разрухата, виждаш как там в пукнатините са поникнали най-умилителните дребни бели цветя. Не виждаш ръждата по вратите, виждаш розовия храст, който се е надвесил над тях. Виждаш стария мъх по камъните край пътечката и осъзнаваш, че няма нищо друго, което да е от значение. Защото всичко се изменя, но и всичко е същото, макар и да е изменило формата си. И красотата е навсякъде, но трябват очи за да я видиш.
А споменах ли че обичам замъците? Освен че обикновено се намират по разни затънтени пущинаци (любимото ми), те обикновено са и на високо. И обикновено имат по някоя и друга запазена кула или външна стена, по които моя милост да се покатери. Като изключим усещането за безвремие, това е най-добрият начин да се преодолява страх от високото. Ето ме на – качила съм се на най-високата кула, дори не помня как точно, само помня как кръвта ми бушуваше, как ушите ми чуваха само свистенето на вятъра и на дъха ми, как очите ми гледаха само надолу, към каменните стъпала, и как вратът ми се беше схванал от усилието да не поглеждам встрани, за да не осъзная колко нависоко съм се качила, и да не си представям как една стъпка грешна ще ме размаже някъде долу сред зеленината. Но се справих, една малка победа в повече за мен. Успях да се насладя на гледката от бойниците, да погаля камъните и да се сприятеля с тях. Дори да снимам възможно най-кичозния замък на света, кацнал на отсрещния хълм – Пена.
Ако всичко е както трябва, ще изпратя слънцето от най-западната точка на Европа. Слънце? Почакай ме. Идвам.
