Безметежно

Обичам това време от годината. По-често от когато и да било вятърът духа тихо, тревата и дърветата растат мълчаливо, трескавото бързане на хората е изчезнало, цветовете са по-меки, дори грохотът от трафика е приглушен. Ако човек се спре, може да почувства как времето е спряло и как светът е изпълнен с мир и спокойствие. С безметежност.

 

Португалия: Кабо Да Рока

Кабо Да Рока. Там, където свършва земята и започва морето..

                           

Закъснях за залеза само с няколко минути. Може би беше за добро. Много магично място, ако имаше и залез, най-вероятно щеше да се наложи някой да ме метне на гръб и така да ме върне в Ерисейра. Разкошни скали, и хоризонт, в който морето и небето се сливат. Оттук ако погледнеш напред, разбираш защо хората са се качвали по корабите и са тръгвали да открият какво има зад хоризонта.

 

 

Португалия: Синтра

Днес сме в Синтра и в парковете около градчето. Оказва се, че сме попаднали на едно от най-красивите места в Португалия, с много исторически забележителности и с национални паркове. Ако има нещо, което обичам почти колкото обичам морето, то това са старите замъци насред пущинак, сред избуяла растителност. Обожавам да се катеря по стените и кулите, да усещам духа им.

Разходих се по улиците на Синтра бавно, изядох първия си за годината сладолед, поразсъждавах дали да си купя керамична кутийка за бижута от малкото сувенирно магазинче, насладих се на свежия въздух, на разточителната зеленина, на криволичещите улички. Олющена фасада, а точно до нея - приказно красиво балконче, от което с най-голямо удоволсвие бих чакала принца с белия кон. Или - още по-добре, някой драконов ездач.

Никак не обичам гълъби, но ми хареса как точно по гълъбски си намират всички видове дупки, в които да се сврат и оттам да досаждат на хората. В случая - дупките в стената на моста - като погледнеш надолу, изведнъж виждаш десетки човки, виещи се шии и лъскави червени очи, които се взират в теб и сякаш ти казват - хайде де, какво гледаш, пусни някоя трошичка хляб.

Синтра е градът на ‘тайните градини’. Както си вървиш по криволичещите улички и изведнъж - високи каменни огради и метални порти, заключени. А зад портите? Градини. Диви. Неподдържани. Непосещавани. С най-красивите диви кали, които можете да си представите. И не, не са просто задните дворове на съседните къщи, проверих. Най-официално единственият достъп до тях си бяха заключените метални врати и поне на пръв поглед бяха напълно изоставени.

Изглежда е неизбежно обаче, тъй като около Синтра се намира великолепен национален парк, а и самото градче тъне в зеленина. Човешката ръка се е намесвала само колкото да поразчисти, и така да позволи на дивотата да изпъкне още по-силно и да покори сърцата завинаги. Така не става тъжно заради беседката в ‘тайната градина’, където никой не сяда. Не става тъжно заради мухлясалата стена в тясната задна уличка на гърба на княжеската резиденция, нито за крехката красота на калите, тъй недостъпни зад каменната стена. Защото не виждаш разрухата, виждаш как там в пукнатините са поникнали най-умилителните дребни бели цветя. Не виждаш ръждата по вратите, виждаш розовия храст, който се е надвесил над тях. Виждаш стария мъх по камъните край пътечката и осъзнаваш, че няма нищо друго, което да е от значение. Защото всичко се изменя, но и всичко е същото, макар и да е изменило формата си. И красотата е навсякъде, но трябват очи за да я видиш.

А споменах ли че обичам замъците? Освен че обикновено се намират по разни затънтени пущинаци (любимото ми), те обикновено са и на високо. И обикновено имат по някоя и друга запазена кула или външна стена, по които моя милост да се покатери. Като изключим усещането за безвремие, това е най-добрият начин да се преодолява страх от високото. Ето ме на - качила съм се на най-високата кула, дори не помня как точно, само помня как кръвта ми бушуваше, как ушите ми чуваха само свистенето на вятъра и на дъха ми, как очите ми гледаха само надолу, към каменните стъпала, и как вратът ми се беше схванал от усилието да не поглеждам встрани, за да не осъзная колко нависоко съм се качила, и да не си представям как една стъпка грешна ще ме размаже някъде долу сред зеленината. Но се справих, една малка победа в повече за мен. Успях да се насладя на гледката от бойниците, да погаля камъните и да се сприятеля с тях. Дори да снимам възможно най-кичозния замък на света, кацнал на отсрещния хълм - Пена.

Ако всичко е както трябва, ще изпратя слънцето от най-западната точка на Европа. Слънце? Почакай ме. Идвам.

video source

 

Глухарчета

Дребна Красивост #4: Поляна, покрита с цъфнали глухарчета.

 

 

Португалия: Ерисейра

 Южняшко: Бели къщи, рибари до колене във водата призори, калдъръмени улички.

      

Възрастни жени, облечени както са били облечени техните баби, и също толкова възмутено поглеждайки туристите и осъждайки тяхната невъздържаност. Приказно красиво, за първи път виждам къщи, облицовани с керамични плочки. Нито една къща не прилича на другите така. На почти всяка къща има керамично изображение на Богородица, както и някакъв художествен мотив.

      

 Много мизерно - на всяка крачка къщи с опадала мазилка, изоставени къщи - а това е един от основните центрове за професионален сърфинг и както изглежда, популярен курорт. Все още е извън сезона, и местните се забавляват да се присмиват на заблудените чужденци, които не могат да устоят на изкушението, наречено океан, и навиват крачоли да опитат водата. Местните млади надежди по сърф междувременно се подготвят да покорят вълните.

А океана! Ах, океанът е приказен и отмива всичката душевна мръсотия, събрана в градското ежедневие, и не съществуват вече дребнавости, нито малки обиди, нито негативизъм, нито напрежение. Няма притеснения за утре, нито нетърпение. Има само тук и сега. Има спокойствие. Има.. безметежност. Има откъсване и има сливане с пясъка, с водата, с малките рачета, които щъкат наоколо, със слънцето.

   

А чайките изглежда са същите във всички географски ширини. Рошави, любопитни, дръзки и ами.. чайки.  

   

 А тъй като съм всепризнат любител на дребните пилета, бях възхитена, че точно пред прозореца на хотелската ми стая имаше огромна колония пернати, които сутрин и вечер усилено дебатираха над някакви си техни проблеми, и прехвърчаха на рояци между двете палми, които им бяха дом. Неизменно обаче, дебатите водеха до мир и спокойствие, и всички отлитаха по техните си работи, или заспиваха кротко.  

 

Лека нощ! Утре отиваме в Синтра. Нямам търпение.